Кой за теб е най-емблематичният символ на твоя квартал?
Гласувай за символа на квартала
kв. „Иван Асен II” и ж.к. „Яворов”
Кино „Влайкова“
София има богата история, но голяма част от нея остава само в книгите и вестниците. Преди век нашият град е разполагал с десетки киносалони, които всеки ден показват най-новите филми на жадните за зрелища посетители. Днес само един от тези обществени центрове съществува – кино „Влайкова“ в кв. „Иван Асен II”.
През 1925 г. г-жа Мария Влайкова започва строеж на собствено здание, предназначено за изкуство и култура. В началото на следващата година тя пише завещание, с което изказва волята си да дари бъдещия салон на Министерството на просвещението, за да се ползва за просветна дейност. Благодетелката почива на 31 декември 1926 г. и започва процес по приемане на дарението. Това се случва със закон, приет от Народното събрание, и указ на цар Борис III, подписан на 16 октомври 1928 г.
Предстоят няколко години, в които салонът е отдаван под наем на различни управители. Кинопрожекциите се превръщат в любимо занимание на жителите на квартала, който изобилства от интелектуалци. За известен период от време тук се помещава и Държавен ученически кинематограф.
Както повече от 10 000 софийски здания, така и салонът на кино „Влайкова“ не остава незасегнат от историята на града – сградата е поразена при бомбардировките над София през 1943–1944 г., но е възстановена и по-късно предоставена на читалище „Антон Страшимиров“ за вечно ползване.
Почти един век най-старото столично кино не спира да работи и да носи изкуство на своите гости. На неговата сцена се провеждат разнообразни културни събития, които събират хора от целия град. И въпреки това, то остава малкото квартално кино с голямата градска история.
Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
В началото на 50-те години започва огромен строеж на тогавашния бул. „Ленин“. В него трябва да се помещават множество печатници, редакции и издателства. Още в края на 1953 г. на това се установяват редакцията и приемната на в. „Работническо дело“, а от следващата година и издателството на ЦК на БКП.
Смята се, че сградата на Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ е открита официално на 5 декември 1954 г., макар сведения за това да не се откриват в масовите ежедневници от епохата. Зад грандиозната сграда стои колектив от архитекти с ръководител Ат. (вероятно Атанас) Попов.
Обликът на сградата е в типичния за времето си стил, познат като „сталински неокласицизъм“. Същевременно в центъра на града се издигат днешните сходни здания на Президентството, Министерския съвет, Народното събрание, хотел „Балкан“ и ЦУМ. Любопитно е да се види колко много се изменят фасадите на София, когато сравним тази на Полиграфическия комбинат и БТА, изградени само пет години една след друга.
Сградата на комбината е изцяло ремонтирана през 2006-2008 г. Днес от нея са останали само стените, а интериорът на шестте етажа е превърнат в съвременна бизнес сграда. И все пак на фасадата продължава да стои надписа, който напомня на посетителите и минувачите за историята на сградата и връзката ѝ с Димитър Благоев и Българската комунистическа партия.
БТА
В десетилетията след края на Втората световна война София увеличава населението и територията си. Необходимо е изграждането на нови блокове и цели квартали в околностите на града. Много от териториите на старите казарми и други военни обекти са превърнати в жилищни зони със сгради за битови нужни и административно обслужване. Такъв е случаят и със зданието на Българската телеграфна агенция.
Дълги години теренът около днешната сграда се използва за Кавалерийските казарми. В края на 50-те години районът е преобразен от арх. Васил Вълчанов, който проектира тогавашния жилищен комплекс „Ленин“. Назован по-късно „Яворов“. Това променя функцията на това парче от града и дава възможност за използването му и за административни нужди.
През 1960 г. новата сграда на Българската телеграфна агенция е завършена. Тя е проектирана от арх. Евгени Зидаров. Отзивите за нея са положителни – обръща се специално внимание, че поради малката площ на терена сградата е изградена под формата на буквата „Г“. Зданието на БТА е снабдено с радиостанция, телефото, библиотека с около 30 000 тома, зали за прожекции, стол с модерна кухня и т.н. Най-важната задача също е изпълнена – стотици служители на агенцията могат да приемат и изпращат новини по цял свят в удобна среда.
Сградата е сред ранните примери за модерна архитектура в София след края на т.нар. „сталински неокласицизъм“. А арх. Зидаров не спира дотук – през 1977 г. проектира още по-амбициозна нова сграда на БТА с детска градина, поликлиника, басейн, магазини, кафе-ресторант и подземни гаражи. Макетът ѝ дори е изложен във фоайето, но проектът така и не е реализиран. Паметта на архитекта е увековечена в паметна плоча до входа на сградата, която разчупва нормите през 1960 г. и до днес е пример за представителна архитектура.
Бояна
Боянският водопад
Малко софийски гледки спират дъха. Малко обекти впечатляват всеки, който ги зърне, от векове насам. Малко звуци отнасят съзнанието далеч от забързаното ежедневие. Но всичко това е Боянският водопад, разположен на 1260 м. надморска височина и самият той висок 25 м.
Лиричният тон на този текст не е случаен. Тази природна забележителност, скрита насред дърветата на Витоша, намира място в произведенията на Народния поет Иван Вазов. За Боянския водопад той пише:
„Грохотът на водопада… говори на душата ми нещо тайнствено и велико. Този говор на природата завладява чувствата ми; нищо вече от земното, от човешкото. Аз принадлежа вече на друг свят. Клоните, които ме шибат по челото, орелът, който прелита бавно из въздуха, гущерите, които избягват и се пъхат в храстите при приближаването ми — всичко това ми става близко, родно. Аз се сливам с живота на мирозданието и на вечното. Защото хиляди и хиляди години преди Сердика да израсне долу в полето, още когато то е било дъно на велико езеро, тук, на този склон на Витоша, все тоя живот е покълвал във вечната тишина, при вечния шум на водопада.“
Боянският водопад откриваме и в текста на „Кардашев на лов“:
„Няколко снопа слънчеви лъчи, като се промъкват в един дълбок и тъмен дол, който разпаря планината от върха до полите й, правят да се види ясно, огрян от тях, белият пенест стълб на високия Боянски водопад.“
Легендарният статут на мястото се потвърждава и от факта, че кооперативното дружество за благоустройството на с. „Бояна“ от 1935 г. носи името „Боянски водопад“, както и една от улиците в града още през 40-те години.
Тази природна забележителност ни показва, че понякога символът на един квартал може да съществува много преди жителите му да са построили домовете си в него.
Боянска църква „Св. Никола и св. Пантелеймон“
В полите на Витоша се крие една от най-старите сгради в София. Църквата „Св. Никола и св. Пантелеймон“, позната още като Боянската църква, е изградена на няколко етапа. Прието е, че още през X-XI век на това място е построена храм, който е обновен през XII век. В следващото столетие са пристроени притвор и параклис. От този период са и изумителните стенописи, които впечатляват всички посетители.
Изписването на храма е извършено през 1259 г., както гласи ктиторския надпис в притвора. Най-известните образи върху стените на църквата показват местния управител, наричан „севастократор“, Калоян и съпругата му Десислава, както и българската царска двойка Константин Тих Асен и Ирина. В Боянската църква откриваме и първото известно изображение на св. Иван Рилски. Съхранени са още много пълноцветни стенописи, които са свидетелство за майсторите от епохата, като името на художника остава неизвестно. През XIX век е изградена третата част от църквата с дарения от местните хора.
В началото на XX век в София се изграждат десетки нови красиви сгради, които отговарят на съвременния вкус на обитателите им. Жителите на с. Бояна имат желание да построяват нова църква на мястото на старата, която да бъде по-голяма и удобна за техните нужди. Средновековният храм е съхранен след намесата на царица Елеонора, която предоставя на селяните друг терен. Красивият парк с рядко срещаните секвои също е дело на царското семейство. Заради приноса си, Елеонора е погребана в двора на църквата след смъртта ѝ през 1917 г.
Храмът е действащ до 1954 г. Голямото признание за неговата стойност идва през 1979 г., когато е включен в списъка на ЮНЕСКО за недвижимо културно наследство.
Национален исторически музей
Едно от местата, които всеки българин трябва да посети, е Националният исторически музей в София. Пътят до него не е лесен, но удовлетворението от срещата със славното ни минало е несравнимо. Днес НИМ се помещава в сградата на „Дом №1“ от комплекса на Резиденция „Бояна“, но в миналото е имал много различни адреси.
Началото идва с Разпореждане №90 на Министерски съвет от 5 май 1973 г., с което се създава институцията. В първите години музеят не разполага със сграда и ползва външни помещения. Между 1978 и 1983 г. експозицията е подредена в старото Руско посолство на днешния площад „Николай Гяуров“. Следващият дом на НИМ е в Съдебната палата. Новата голяма и подробна експозиция е открита на 2 март 1984 г. и дълги години посреща гости и видни личности в своите зали.
В края на миналия век музеят се сдобива със собствена сграда в комплекс „Бояна“, а вратите отварят на 29 юни 2000 г. Вече четвърт век Националният исторически музей представя миналото на българския народ на този адрес чрез постоянна експозиция, временни изложби, културно-образователни събития и специални мероприятия. Разходката из залите му е истинско пътуване във времето, което обогатява всеки, влязъл през неговите порти.
Слатина
Храм „Св. Мина“
Храмът „Св. вмчк Мина“ е построен през 1872 г. и е сред 20-те предосвобожденски църкви, запазени днес в София. По изграждането му работят местни майстори и жители на селото –Стойко, Тоте, Митар, Андон, Божил и Никола, а старите стенописи и икони са дело на зографа Хаджи Иванчо поп Лазаров. През 1934 г. храмът е разширен и преустроен.
А легендите около него са още по-стари: според някои сведения тук е съществувал манастир още през III век, а мястото дори се свързва със заседания на Сердикийския събор през 343–344 г. До 1957 г. храмът носи името на св. Терапонтий Софийски, за когото се смята, че е загинал именно тук.
Сред ценните му реликви е иконата „Събор на светите архангели“, дарена през 1885 г. от 34 войници от Слатина, заминали за Сръбско-българската война. А старите гробища около църквата вероятно са вдъхновили Иван Мърквичка за картината „Задушница (Софийско)“.
След години в лошо състояние, през 2025 г. храмът отново засиява благодарение на хиляди дарители – с реставрирани стенописи и икони, укрепена конструкция, нова камбанария и обновено пространство.
Читалище „Светлина – 1921“
Един от просветните центрове на кв. „Слатина“ е неговото читалище „Светлина – 1921“. В началото читалището няма собствен дом – събира се в кметството, частни домове и близкото училище. Едва в края на 40-те години се сдобива със собствена сграда на ул. „Гео Милев“ №130, разпознаваема и днес с характерната си ъглова кула.
С новия дом идват библиотека и читалня, срещи с писатели, литературни четения, вечеринки и драматически кръжок. През 1963 г. неговата постановка „Камък в блатото“ печели второ място на Републиканския фестивал за самодеен театър.
През 1961 г. читалището празнува 40 години, а десетилетие по-късно е удостоено с орден „Св. св. Кирил и Методий“ от Президиумът на народното събрание.
И днес читалище „Светлина“ прави точно това, което подсказва името му – събира хора, знания и таланти под един покрив.
Неолитното селище в кв. „Слатина“
Изумителен за много хора ще бъде фактът, че в бившето село и днешен квартал „Слатина“, само на половин час от центъра на София, са открити свидетелства за живот на земеделци и скотовъдци отпреди 8 000 години. Неолитното селище е с предполагаеми размери около 300 декара. Съхранена е огромна колекция от предмети и съдове, които ни дават представа за начина, по който са живели нашите предци, поставили основите на европейската цивилизация.
Археологическите проучвания на терен започват през 1985 г. и се ръководят от акад. Васил Николов. Проучването показва, че животът тук се е развивал от края на седмото хилядолетие пр. Хр. до средата на шестото хилядолетие пр. Хр. През 2015 г. част от откритите вещи са поместени в експозицията на Регионален исторически музей – София. Те могат да бъдат видени от всеки посетител в първата зала, която разказва хронологично за създаването на София като град.
Въпреки целенасочената работа на терен, днес слатинското селище не може да бъде посетено на място. Неговият адрес е бул. „Шипченски проход“ до ъгъла с ул. „Акад. Георги Бончев“. Остава надеждата, че някой ден ще можем да видим истинската обстановка, в която са живели „първите софиянци“ преди осем хилядолетия.
Зона Б-5
Блок „Китайската стена“
В „Зона Б-5“, между „Позитано“, „Партений Нишавски“, „Гюешево“ и „Одрин“, се протяга 16-етажният блок 14 – по-известен като „Китайската стена“. С над 450 апартамента и между 1000 и 1500 жители той е сред сериозните претенденти за титлата „най-голям жилищен блок в България“.
Но интересна е не само сградата, а и идеята зад целия квартал. Проектирана през 1974 г. от колектив на „СОФПРОЕКТ“ с ръководител арх. Васил Петров, „Зона Б-5“ е замислена като „еталон за реконструкция на стари градски части“ – по думите на Тодор Живков. За модел е посочен московският район „Чертаново – север“. Планът е амбициозен: нов квартал за около 15 000 души, с високи блокове за млади семейства, по-ниски сгради за многодетни и дори специален „блок за възрастни родители“, разположен близо до детските площадки – за бабите и дядовците, които помагат с отглеждането на децата.
А архитектите мислят и за детайлите: магазини, клубове и занимални на партерите, творчески ателиета в таванските помещения и двуетажни подземни паркинги, скрити под детските и спортните площадки. Построена с ЕПК технология, „Китайската стена“ е част от тази голяма идея за нов градски живот. Дали е най-големият блок в България може да се спори. Че е един от най-разпознаваемите – няма спор.
Парк „Възраждане“
Теренът северно от Руски паметник дълго остава извън градската тъкан и старите карти го отбелязват просто като „Ливади“. След Първата световна война тук минава Околовръстната железница – индустриалната артерия на София, а гара „Сердика“ има важна роля за снабдяването на града. Около нея постепенно се появяват пожарна, служба „Чистота“, работнически сгради и спортни игрища.
След Втората световна война железницата постепенно губи значението си, а през 60-те линиите и коловозите започват да изчезват. При изграждането на Зона Б-5 мястото временно е заето от бензиностанция, автосервиз и спортни терени, докато се търси новото му предназначение.
През 80-те дори се обсъжда дали старата гара да остане и да обслужва влаковете към Перник и Радомир, или теренът да бъде превърнат в зелена зона за новия квартал. Надделява второто, а гарата е разрушена в средата на десетилетието.
След години на занемаряване идва голямата промяна: през 2015 г. започва цялостното преустройство, което превръща мястото в днешния парк „Възраждане“. От индустриална периферия до любимо градско място – София пак е сменила ролята на един свой терен.
30 СУ
Още в края на XIX век тук се появява училище за еврейската общност на Ючбунар, известно като „Еврейското Ючбунарско училище“. В двора му дори има молитвен храм, а училището постепенно се превръща във важен културен център на квартала.
След войната то става 68 ОУ „Братя Миладинови“, а през 70-те, когато започва изграждането на „Зона Б-5“, архитектите решават да запазят старата сграда и да я надградят с нова. Проектът на арх. Димитър Жеков и инж. Елисавета Велчева включва модерни кабинети, спортни площадки, салон и дори плувен басейн. 🏊
Така на 15 септември отваря врати 30 Единно средно политехническо училище „Людмила Живкова“ – с 32 класни стаи и близо 800 ученици. И не само с нова техника: има телевизионни екрани за учебни материали, уроци в музеи, институти и лаборатории, кръжок „Приятели на киното и театъра“ с Младежкия театър и клуб „Знаме на мира“, посветен на изкуството. Връзката с Международната детска асамблея е толкова силна, че през 1982 г. училището посреща деца от Мексико, а през 1986 г. получава името 30 ОУ „Знаме на мира“.
През 1993 г. училището отново става 30 СУ „Братя Миладинови“ – име, което връща традицията, но не и погледа назад. Защото тази сграда от самото начало е била замислена като училище, което гледа напред.
Изток
Лесопаркът на кв. „Изток“
Още преди създаването на кв. „Изток“ „Княз-Борисовата градина“ в София започва да се разпростира към и отвъд бул. „Пейо Яворов“. Още в края на XIX век най-големият софийски парк започва бързо да заема територии и да дава нови възможности за спорт и разходка на жителите на столицата. Годините след края на Първата световна война са период на подем и активно строителство в градината.
Една от гордостите на София става построената в края на 30-те години къпалня „Княгиня Мария Луиза“, която привлича посетители заради спокойствието сред боровата гора. Тогава нашите предци вече са забелязвали благоприятното влияние на иглолистната растителност и я разпространяват в горната част на парка. Това е причината една от улиците в кв. „Лозенец“ да носи името „Борова гора“.
В първата половина на миналия век градът е завършвал около днешния бул. „Пейо Яворов“. Кварталите след него са просто спорадични къщи и вили в предградията. Територията на лесопарка е означена като „Разсадник“, която чака паркът да навлезе в нея „с художествена тържественост“, както пише дипломатът и публицист Петър Нейков през 1941 г.
В по-новата история тази част от градината се свързва най-вече с алеите за разходка и старият тенис комплекс „Академик“, изграден през 80-те години на миналия век. Днес гората дава на възрастните спасение от шума и забързаното софийско ежедневие, както и много възможности за смях и игра на малчуганите. Със своята съхранена природа, паркът приветства жителите на кв. „Изток“, но и тези, които знаят, че понякога по-дългата разходка си заслужава.
Бруталистични блокове по ул. „Фредрик Жолио-Кюри“
Всеки, който слезе на метростанция „Жолио-Кюри“ и тръгне по едноименната улица в посока бул. „Цариградско шосе“ спира за минута пред три необичайни сгради. Те се извисяват значително над останалата част от квартала, но не това ги прави толкова специални.
Блоковете, разположени последователно на №№ 19, 17 и 15, са ярки представители на брутализма в архитектурата. Те са проектирани от арх. Стефка Георгиева през 1971 г. като жилищни сгради на БОДК (Бюро за обслужване на дипломатическия корпус). Поради тази причина те остават известни сред местните хора като „дипломатическите блокове“. Проектът е оценен високо от колегите на арх. Георгиева, които я награждават с втора награда в категория „Архитектура“ за Наградите на София през 1972 г. Освен това, през същата година тя е предложена за носител на Димитровска награда, но не само за същия проект, а и за цялостно творчество.
Трите жилищни сгради са завършени през 1973 г. Те правят впечатление както с височината си, така и със строгите си фасади и видимите и пресичащи се стоманобетонни греди и колони. Живущите в тях разполагат с всички удобства като портиер и подземен гараж за автомобили.
Трите сгради в бруталистичен стил ни показват, че емблематичните софийски сгради имат различни лица и форми.
Паметникът на Радой Ралин
Един от любимите паметници на жителите на София ги посреща всеки ден срещу старото кино „Изток“. На него е изобразен творецът Радой Ралин, роден с името Димитър Стефанов Димитров. Чувството му за хумор, познато на цяла България, се усеща дори през скулптурата. Ръцете му са отворени широко, сякаш подканящи минувачите да го поздравят.
Паметникът е майсторски изработен от Георги Чапкънов, а конструкцията е замислена от арх. Станислав Константинов. Двамата си сътрудничат за десетки монументи в цялата страна. Тяхната оригинална идея предвижда образът на Радой Ралин да посреща и изпраща студентите на тротоара пред театър „Алма Алтер“ като част от т. нар. „Алея на сатириците“, която включва още нереализирания паметник на Димитър Подвързачов и паметната плоча на Райко Алексиев на фасадата на дома му на Орлов мост. В последния момент обаче скулпторът и архитектът получават отказ и се налага да се намери ново място за творбата им. Така усмихнатият паметник се озовава в кв. „Изток“ – само на минути от дома на Радой Ралин.
Днес пешеходците дружелюбно поздравяват паметника, а той им отвръща с вечна усмивка. Макар монументът да не е поставен на оригиналното си място, малко възвишение в тротоара и няколко софийски павета, препъват разсеяните и ни напомнят златното софийско правило – винаги си гледай в краката.
Орландовци
Парк „Братската могила“
Първото споменаване на парк с това име в кв. „Орландовци“ е през 1959 г. в статия, която представя София като „столица градина“. Планът предвижда изграждането на такъв парк за предстоящата 1960 г. От картите и публикациите по темата става ясно, че облагородяването на пространството се забавя и все пак в средата на десетилетието кварталът се сдобива с ново място за разходка и почивка.
Името не е случайно. В северната част на парка в действителност има могила. Каменна табела, вкопана в земята, говори за наличие на тракийска могила, но тази информация не може да бъде потвърдена. В тревата откриваме още една плоча – на Костадин Тр. Петров и Цветан Тр. Иванов, които са партизани от отряд „Чавдар“, загинали през 1944 г.
Не става съвсем ясно дали под земята на възвишението в парк „Братска могила“ почиват траки, партизани или и двете. Но за децата от „Орландовци“ тя отдавна има много по-проста функция – през зимата е идеалното място за шейни.
Старата софийска кланица
През 1928 г. Софийска градска община обявява международен конкурс за построяване на голяма кланица в покрайнините на столицата в близост до железопътен и шосеен транспорт. Получени са десетки проекти от България и чужбина. Макар, че първо място не е присъдено, започва изпълнение по втория най-добър проект – на архитектите Петър Марковски и Борис Бобчев.
Основният камък на сградата е положен на 1 май 1931 г. Строежът продължава около година и половина и завършва на 13 декември 1932 г. Изградени са коловози, клетки за ветеринарен контрол, торище, обори, кланични зали, хладилници и друга необходима инфраструктура. Част от помещенията са свързани със съединителен коридор, осветен със странично и горно естествено осветление. Изградено е и дирекционно здание с жилища за лекарския персонал, както и помощни сгради с разнообразно предназначение.
В годините след края на Втората световна война сградата се ползва от Месокомбинат „Родопа“. След промените собствеността става частна и дълго време сградите изпълняват складова функция. В последните години комплексът от сгради се руши и днес са запазени само някои от изградените съоръжения. За някогашната красота на старата софийска кланица напомня и запазената часовникова кула, чийто циферблат отдавна е спрял да работи, но, надяваме се, не завинаги.
Храм „Св. Петка“
Единствената църква в София с щъркелово гнездо върху купола се намира в кв. „Орландовци“. От десетилетия насам храмът „Св. Петка“ се извисява на ул. „Мара Бунева“ №45, но в последните години привлича погледите с този любопитен факт. Преди години семейство щъркели изплитат своя дом около кръста на камбанарията. Този естествен символ на семейството става и символ на църквата, която полага усилия да го съхрани.
През 2018 г. започват ремонтни дейности за възстановяване и укрепване на старата сграда. Когато идва ред на купола, свещениците получават разрешение от Министерството на околната среда и водите да премахнат щъркеловото гнездо за 3 дни и отново да се върне след ремонта. Тези дни са изпитание за местните хора, които многократно питат дали техният символ няма да бъде заличен. За радост, гнездото с тегло от 880 килограма е поставено на мястото си със специална поставка върху вече ремонтирания купол.
Трудно се намират достоверни сведения за историята на църквата. Приема се, че сградата е построена през 1931 г. върху терен, дарен от местни хора на Софийска митрополия. Някои източници твърдят, че още през 1885 г. се започва строеж на църква със същото име, завършена 5 години по-късно и осветена през 1895 г.
Храмът „Св. Петка“ в кв. „Орландовци“ е добър пример за това как миналото, настоящето и бъдещето могат да вървят ръка за ръка. Днес служителите посрещат хиляди хора, търсещи упование във вярата, но и семейство щъркели, които са сред любимите жители на квартала.
Красна поляна
Парк „Боримечката“
Още в началото на XX век тук има малък параклис „Св. апостоли Петър и Павел“. През 1929 г. на негово място започва строежът на днешната църква, осветена през 1934 г. Параклисът е запазен и преименуван на „Св. четиридесет мъченици Севастийски“, но през 90-те е разрушен.
Около храма постепенно се оформя голям парк край бул. „Константин Величков“ и река Владайска. През 50-те в него е поставен паметник с имената на близо 20 жители на днешна „Красна поляна“, загинали през 1944–1945 г.
А през 70-те паркът получава името Александър Боримечков – местен жител, участник в Илинденско-Преображенското въстание и по-късно деец на БКП, който през 1925 г. загива след престрелка с полицията близо до градината.
След 1989 г. името изчезва от картата, но остава в градската памет. Днес едни го наричат „Св. св. Петър и Павел“, други – „Боримечката“. А второто име няма нищо общо с героя от „Под игото“, а с друга историческа личност, забравена през годините.
Народно читалище „Св. св. Кирил и Методий – 1924“
Преди броени години читалището в кв. „Красна поляна“ празнува един век от създаването си. Историята му започва през 1924 г., когато на квартално събрание жителите решават да създадат свое читалище. По същото време наблизо се строи храмът „Св. Възкресение Христово“ върху земя, дарена от местна мюсюлманка, а средствата са събрани от македонски бежанци, заселили тогавашния квартал „Булина ливана“.
Уставът на читалището е приет през 1925 г., а за строежа жителите събират дарения срещу специални купони, наречени „тухлички“, тъй като средствата се заделят във фонд за строителство.. Още преди сградата да е завършена през 1938 г., вече има библиотека, читалня, салон и културни беседи – с участието и на любители, и на професионални артисти.
През 1961 г. читалището се разширява с нова сграда, а на откриването присъства Тодор Живков заедно с дългогодишния му председател, писателя Крум Вълков.
Вече цял век „Св. св. Кирил и Методий“ е не просто сграда, а творческото сърце на „Красна поляна“ – място за уроци, театър, музика, работилници и срещи, което продължава да свързва квартала с културния живот на София.
Стадион „Септември“
Стадионът на Физкултурно дружество „Септември“ в местността „Ташкова ливада“ е открит на 18 май 1958 г. Той наследява стария едноименен стадион, изграден в кв. „Разсадника“ до 57 СУ. Събитието е истински празник за жителите на Трети столичен район. На този ден те се сдобиват с трибуни, които могат да посрещнат 25 000 души. Освен футболен терен, „Септември“ е снабден с атлетическа писта и сектори за хвърляния. Откриването е уважено от високопоставени лица от държавната и общинска управа.
Тържеството започва с демонстрация на гимнастици и лекоатлети, както и приятелска среща между децата на „Левски“ и „Септември“. Но най-очакваното събитие е двубоя между мъжките тимове на „Вашаш“ (Будапеща) и „Септември“. След напрегнати 90 минути мачът завършва наравно – 2 на 2.
Веднага след откриването си, стадионът започва да посреща спортни състезания от различни спортове и нива. През годините около него се изгражда цял спортен комплекс, включващ зали за бокс и баскетбол, стрелбище, тенис корт и допълнителни игрища.
С идването на новия век състоянието на стадиона се влошава. Днес той не се използва и бъдещето му е поставено под въпрос.
Студентски град
Университетски комплекс
Още в началото на 50-те години на миналия век край Дървеница започва изграждането на университетски комплекс. Първа е сградата на Висшия лесотехнически институт (днешният ЛТУ), следват Химикотехнологичният институт (ХТМУ), Минно-геоложкият (МГУ), Машинно-електротехническият (ТУ) и Институтът по съобщенията (днешният ВУТП). А покрай тях се появяват и първите общежития – днешните блокове 1, 2, 3 и 4 на Техническия университет.
През 1965 г. вече има голям план: истински студентски град за около 30 000 души – с общежития, столове с храна от специална фабрика-кухня, библиотека, Аула Магна, културен дом, аптека, сладкарница, хотел, поликлиника и битов комбинат. И всичко това на стратегическо място – близо до центъра, но и до Витоша.
Бързото разрастване води до нови лаборатории, аудитории, автобуси и трамваи, а общежитията постепенно преминават от тухла и бетон към панел. Подготовката за IX световен фестивал на младежта и студентите през 1968 г. ускорява строителството – появяват се още четири блока за над 3000 участници, с клубове, бюфети и читални.
Следват нови академични адреси, сред които днешната НСА и УНСС, а спортът също получава сериозно място – стадиони, игрища, басейни и спортни площадки.
Днес „Студентски град“ е точно това, което някога са си представяли – място, където можеш да живееш, учиш, спортуваш, хапваш, четеш, да се влюбиш, да създадеш семейство и… понякога изобщо да не напускаш квартала.
Спортна зала „Христо Ботев“
Прочутият „Студентски град“ е изграден в края на 60-те и началото на 70-те години. В кратки срокове са построени десетки общежития, столови, учебни и детски заведения, както и обекти за култура и здраве. През май 1974 г. Изпълкомът на Софийският градски народен съвет взема решение да наименува студентския комплекс „Христо Ботев“. Днес спортната зала е едно от малкото останали свидетелства за този факт.
Само няколко години по-късно София се готви за „Универсиада – 77“ – най-голямото международно студентско спортно събитие, провеждано дотогава у нас. За случая е построена и представителната спортна зала „Христо Ботев“ – по проект на арх. Александър Конаклиев и инж. Румен Младжов, същите автори, които по-късно работят и по Зимния дворец.
Строежът започва през лятото на 1976 г., а целта е амбициозна: зала, готова за по-малко от година. Получава се съоръжение с характерен шестоъгълен висящ покрив, модерни информационни табла, специално осветление за цветна телевизия и капацитет до 3000 зрители. Волейбол, хандбал, бокс, борба – залата е проектирана да поеме всичко.
А около нея също кипи живот. За участниците в Универсиадата е построен специален супермаркет с над 1700 вида стоки – от сувенири до типични български продукти. Сградата съществува и днес, макар вече като част от голяма българска супермаркетна верига.
На 30 юли 1977 г. залата е официално предадена, а първият ѝ голям спортен празник не закъснява. България побеждава Чехословакия с 3:1 във финала по волейбол за мъже и става световен студентски шампион. След Универсиадата залата остава за софиянци и почти половин век събира на едно място спорт, музика, публика, шум и емоции. А името „Христо Ботев“ продължава да напомня за времето, когато целият този квартал тепърва е трябвало да стане студентски град.
Студентски парк
Трудно е за вярване, но през 50-те години София има план за 18-километров плавателен канал, който да свързва Панчарево и Павлово. Хиляди софиянци участват в изкопаването му без заплащане, а идеята е каналът да бъде широк 24 м и дълбок 2,5 м, с лодки, почивни станции, градини и спортни площадки.
Проектът така и не се реализира, но в началото на 70-те около частично изкопаното трасе започва да се оформя центърът на бъдещия Студентски град. Около 800 дка са предвидени за голямо зелено пространство за отдих и спорт, а каналът е трябвало да се използва и за водни състезания.
През 1976 г., в подготовката за „Универсиада – 77“, паркът е облагороден и получава името „Мир и дружба“. Засадени са алеи, оформени са спортни и рекреативни пространства, а за закриването на Универсиадата представители на България и участващите държави засаждат 94 сребристи ели в алеята „Универсиада – 77“ – символ на приятелството между студентите от цял свят.
Днес името „Мир и дружба“ е почти забравено, а за грандиозната идея за канал напомня само голямата вдлъбнатина сред дърветата в източната част на парка. Понякога София има най-интересните си истории точно там, където днес просто минаваме с колело.
Процес накампанията
01. →
Номинация на най-значимите места и обекти за всеки квартал
С дигитална кампания във Facebook, екипът на #soSofia събира предложения от жителите на всеки квартал.
02. →
Избор
на журито
Компетентно жури избира по 3 отличителни символа от предложенията на всеки квартал.
03. →
Представяне на символите на квартала
Aвторски фотографии от #soSofia и събиране на разказите за историята на символите от Виктор Топалов от Бохемска София.
04. →
Гласуване за
любимите символи
Гласуване на жителите на София за 8 символа на квартала на soSofia.com.
05. →
Създаване на печатна карта, сувенири, туристически маршрут, детска книжка за оцветяване
За да научат повече хора за 8-те символи, избрани от гражданите на кварталите, те ще оживеят в лимитирана серия дизайнерски сувенири, печатна карта на Visit Sofia, интерактивен маршрут на soSofia.com и детска книжка за оцветяване от артиста Филипина Стаменкова.
06. ↓
Изложба с победителите
Обявяване на 8-те символа победители в кампанията „Символът на квартала“ със специална пътуваща изложба. Премиера на градското събитие „ГОЛЯМАТА МАСА“ на 19 септември 2026.
Експертножури
д-р ВенетаХанджийска
директор, РИМ София
АнтонПенев
директор, ОП Туризъм
ВикторТопалов
основател, Бохемска София
ИвоДимитров
съосновател, #soSofia
Символите на квартала оживяват
Символитена квартала 2025
Разгледай обектите и състави свой собствен план за опознаване на София с победителите от миналата година! Винаги може да попиташ и нашия AI гид за пълна програма.
Проектът “Символът на квартала” се реализира с финансовата подкрепа на Програма Култура на Столична община, в партньорство с ОП Туризъм.