Кой за теб е най-емблематичният символ на твоя квартал? Може би паркът, в който се събирате с приятели, паметникът, на който сте се чакали като малки, легендарната сладкарница или онзи скрит стенопис, който всички обичат?
От години #soSofia търси и популяризира символите на столицата, а тази година насочваме внимание към знаковите места в някои от най-емблематичните квартали на София заедно с техните граждани!
Младост, Люлин, Надежда, Дружба, Хаджи Димитър, Гео Милев, Иван Вазов, Лозенец, Красно село, Банишора, Овча купел, Княжево, знаем, че обичаш своя квартал! Включи се в кампанията, за да разкрием символите, които пазят историята на твоя квартал, а ние ще направим за тях сувенири, туристическа карта и изложба!
Гласувай за символа на квартала
Люлин
През пролетта на 1978 г. „Люлин“ получава нов център на кварталния живот – първият закрит кооперативен пазар в България отваря врати в трети микрорайон. С площ от 3 000 кв. м, вътрешен двор и четири просторни халета, пазарът е проектиран да събере всичко нужно на едно място – от мебели, техника и осветление, през дрехи, кинкалерия и домашна продукция, до риба, зеленчуци и самообслужващ се хранителен сектор, което по онова време звучи почти футуристично. Има и кафе със закуски – защото пазарът никога не е бил само за пазаруване, а за сладки приказки и срещи със съкварталците. В края на десетилетието в пресата излиза и смелото твърдение, че изборът в „Люлин“ е по-голям от този в Централните хали.
Днес мястото продължава да функционира, макар и променено – част от халетата са заети от малки бизнеси, други стоят празни, но локацията остава важна точка в картата на „Люлин“ – позната, практична и с онази квартална история, която не се пише, а просто остава.
Люлин, пети микрорайон: сред блоковете тук се извисява една от най-старите постройки в квартала – водонапорната кула от времето, когато районът още е носел името „Модерно предградие“. В кадастралните схеми се появява още през 1971 г. като част от селскостопанското стопанство „Родопа“ – филиал „Филиповци“. С изграждането на комплекса губи функцията си, но не и потенциала си.
През 1985 г. арх. Тодор Булев предлага идеята кулата да се превърне в “музей на историята на човешкото познание”, с извиваща се отдолу нагоре фреска, колекция от минерали, макети на машини и ракети, изработени от деца, както и парк с алеи, занималня и места за игра. Проектът е част от планирания Районен комплекс „Знаме на мира“, но така и не се реализира.
В началото на 70-те години в западната част на София започва изграждането на нов жилищен комплекс – тогава още под името „Модерно предградие“. Проектиран е от арх. Кирил Бочков и се разгръща южно от бул. „Сливница“. Малко по-късно, в средата на десетилетието, кварталът получава ново име – „Люлин“, а с него започва и новият градски етап за тази част на столицата.
В края на 80-те години идва следващият въпрос – как да се свърже по-добре с останалата част от София. Арх. Бочков предлага амбициозно решение: двуетажен тунел под „Западен парк“, с метро отдолу и автомобилен плюс трамваен транспорт отгоре. Тогава се смята, че с пускането на метрото трамваят ще остане на заден план. Години по-късно той още се движи и е незаменим за хиляди столичани.
А тунелът днес вече има име – „Люлин“, въпреки че сред жителите на най-големия жилищен комплекс в България е по-известен като “Ускорителя”.
Младост
„Патиланци“ – едно познато име от детството и историите на героите на Ран Босилек, се превръща и в първия модерен увеселителен парк в София през 1998 г. . С блъскащи се колички, самолетна кабина, въртележки, гондоли, сцена и шумен детски смях, паркът в ж.к. „Младост 3” бързо се превръща в притегателна точка за малчуганите от целия град.
През годините сменя името си два пъти – първо на „Палавници“, после на „Боби и Кели“, но част от атракционите си остават там, точно където ги помним. Днес паркът заема 5 200 кв. м., от които 2 000 са в закритата част на комплекса – с батути, сцена, монетни игри и надуваеми чудеса, които продължават да вълнуват нови поколения.
И макар децата вече да не знаят кой е Патиланчо, мястото още пази своя дух – хаотичен, весел и точно по мярка на едно софийско детство.
1979. Над Младост. На метри от града, сред зеления пейзаж на Бистрица, се ражда едно от най-мащабните и тихи послания на своето време – Камбаните. Построен за 30 дни за първата световна асамблея „Знаме на мира“, монументът събира детски гласове, изкуство и идеал за разбирателство под мотото „Единство, творчество, красота“.
Проектиран от Крум Дамянов и Михаил Бенчев, ансамбълът се състои от четири бетонни кули, високи по 37 метра, насочени към всички посоки на света. Във високата сфера – седем камбани за седем континента. Около тях – почти 100 дарени от страни от ЮНЕСКО, включително и българската, тежаща 1300 кг, дело на Вежди Рашидов. Най-старата – от Непал, от XI век. След смъртта на Людмила Живкова, вдъхновител на идеята, нейният барелеф се появява в сърцето на монумента. Комплексът е заобиколен от „Международния парк на мира“, където растат над 70 000 растения от цял свят.
„Камбаните“ е любимо място за семейна разходка или пикник, за любопитство, за спомен.
Създаден през 2001 г. в южния край на ж.к. „Младост 4“, Бизнес парк София е първият офис парк у нас и един от най-големите в Централна и Източна Европа. 15 сгради, над 300 000 кв. м. площ и стотици компании го превръщат в цял град в града – с ритъм, различен от центъра, но със същия градски пулс.
През 2023 г. паркът получи нов живот – този път не в квадратни метри, а в смисъл. Екипът на фондация „Колективът“, заедно с жители, служители и артисти, трансформира покрива на една от сградите в отворено за всички културно пространство. Резултатът: 3 000 кв. м. свобода, концерти, изложби и най-големият хоризонтален графит в България.
Княжево
Смята се, че Минералната баня в Княжево е една от най-старите запазени сгради в София. Според някои източници, съществува още от XVII век – във времената, когато селото под планината се нарича Бали Ефенди, на името на местен духовник, почитан за добротата си. Неговата гробница (тюрбе) и днес стои тихо в двора на „Св. Пророк Илия“.
Минералната баня се среща в спомените на пътешественика Евлия Челеби отпреди повече от 350 години, който разказва за „баня с лечебна вода“. И макар да е устояла на времето, днес тя е в риск. От години местни жители и техни съмишленици се борят Княжевската баня да не изчезне, а да бъде възстановена и върната на града. Защото София има нужда от живи спомени.
На 27 ноември 1917 г. група местни жители се събират в помещение от фабриката и полагат основите на читалище. Наричат го „Д-р Димитър Владов“ – в чест на революционера, който завещава имот и библиотека в негова полза. Години по-късно, през 1923 г., общественикът Димитър Съселов дарява терен за нова сграда. Днес неговото име стои на прилежащата улицата до читалището и върху паметна плоча на фасадата.
Сградата, която познаваме днес, е открита през 1964 г. – разполага с амбициозна театрално-кино зала с въртяща се сцена, една от едва трите в София. По същото време читалището получава и орден „Кирил и Методий“ I-ва степен, както и ново име – в чест на братята Миладинови.
Днес в залите кипи живот – културни събития, учебни и спортни занятия и общност, която пази духа на онова първо събрание от 1917 г.
Първият електрически трамвай тръгва по софийските улици в 10.30 ч. на 29 януари. Сред гостите на тържественото събитие е и кметът Христо Попов. Така София се нарежда сред първите 10 европейски столици с подобен обществен транспорт, изпреварвайки дори Лондон. Е, все пак, нека споменем, че по това време английската столица няма трамвай, но има… метро.
Само седмица по-късно, на 9 февруари, е пусната княжевската линия. Тя бързо се превръща в любима – не само защото свързва центъра с периферията, а защото води до бани, зеленина и подножието на Витоша. По време на празници, трамваят пристига на всеки 12 минути. Най-натовареният ден по статистика? 20 юли – Илинден – когато цяла София се отправя към Княжево заради храма и деня на неговия светец-покровител.
Преди трамвая, до Княжево се стига за час и половина с „омнибус“ – закрита каруца с 6-8 места, теглена от коне. Прочутият превоз на Димитър Шишков дълги години посреща пътниците си на тротоара пред днешната Съдебна палата преди да се понесе към старото село Бали Ефенди.
Този маршрут влиза и в литературата. Иван Вазов го обезсмъртява в разказа си „Княжевският трамвай“, където пише: „Не помня кой беше казал, че човекът е един свят. С по-малко изглед на парадоксалност би могло да се каже това за един вагон на княжевския трамвай.“
Банишора
По-младите софиянци биха попитали: „Как така градинката се нарича така, след като „Майчин дом“ се намира до НДК?“. Но по-възрастните ще се сетят, че от самото си създаване през 1903 г., та чак до средата на 70-те години първата специализирана акушеро-гинекологична клиника в София се намира в близост до кръстовището на бул. „Христо Ботев“ и ул. „Клокотница“.
Строежът на старата сграда започва през 1896 г. по инициатива на княгиня Мария Луиза, поради което тя носи нейното име. Болницата отваря врати през зимата на 1903 г., за да задоволи нуждата от адекватно професионално лечение и грижа за родилките. Уви, тогава благородната княгиня вече не е сред живите, тъй като си отива с влошено здраве след раждането на последното си дете. Сградата е открита тържествено в присъствието на княз Фердинанд и столичния елит, а районът около нея е облагороден с градини и алеи по идея на първия ѝ директор – д-р Димитър Стаматов. Болницата служи вярно до 1976 г., когато „Майчин дом“ се премества в нова сграда при Александровска болница.
Днес, старият адрес вече е дом на Националния център по трансфузионна хематология, но градинката отпред пази своето име и обаяние. Каменните животни – мечка, носорог, куче, пеликан и, разбира се, емблематичното „Слонче“ – са дело на скулптора Иван Икилюлев. Точно този слон, който мнозина свързват с „Лека нощ, деца“ и оранжевата палатка на Сънчо, продължава да посреща нови поколения в игра.
Ако си минал оттук с раница по път за Централна гара, с количка или просто с кафе в ръка – знай, че не си в обикновена градинка.
Преди лъвовете да се настанят комфортно над коритото на Владайска река, тук е бил Шареният мост. Смята се, че той е наричан така заради пъстрата си украса с червени и жълти (или бели, зелени и червени) ивици или заради смесицата от строителни материали, използвани при строежа. След Освобождението, идва време за нов символ – и така, през 1891 г. се ражда Лъвов мост.
Проектиран е от чешкия архитект Вацлав Прошек – братовчед на прочутите братя Иржи (Георги) и Теодор (Богдан) Прошек. Архитектът участва и в построяването на старата Централна железопътна гара, открита през 1888 г.
Веднага след завършването на новия мост се ражда и градската легенда , че лъвовете са изобразени без езици, за да не могат да разкажат за корупцията, свързана с неговото построяване. Всъщност, това е просто творческо решение на скулптора от виенската фирма на Рудолф Филип Ваагнер.
През 1901 г. точно през Лъвов мост минава първият софийски трамвай. А площадът около моста посреща видни гости на столицата с тържествени арки, знамена и шествия. Днес Лъвов мост е кръстопът на хиляди стъпки, автобуси, коли и истории. Някои гледат към Витоша, други търсят езиците на лъвовете.
На ъгъла на „Сливница“ и „Опълченска“ времето тече малко по-различно. Там, под строгия поглед на часовниковата кула, се намира сградата на Националната гимназия по приложни изкуства. Училището носи името на светеца основоположник на християнската живопис и покровител на изкуствата. „Св. Лука“ — мястото, където бъдещите художници, скулптори и дизайнери започват своя път.
Основано през 1953 г. като занаятчийско училище в покрайнините на София, от 2008 г. се нанася в старата сграда на Занаятчийското училище към Софийската търговско-индустриална камара. Построена между 1922 и 1929 г. по проект на арх. Михаил Пушкаров, сградата днес е истинско архитектурно вдъхновение с акценти в детайла.
Погледнете нагоре, часовниковата кула придава забележителен облик на сградата. Запазените гипсови медальони по фасадата представят редица от символите на занаятчийския труд – ножица, клещи, чук, трион и др.
Ако сградата ви изглежда позната, не грешите – тя напомня на тази на Финансово-стопанската гимназия в Лозенец. И двете са дело на арх. Пушкаров, а приликата не е случайна.
Хаджи Димитър
Едно от любимите места за разходка и почивка на жителите на кв. „Хаджи Димитър“ е едноименният парк на ул. „Макгахан“. Мястото е предпочитано от семействата заради голямата детска площадка, оградена с пейки, които се ползват от родителите. Когато посетите градинката вероятно ще срещнете някои от малчуганите, които весело си играят около внушителен паметник. На него е представен Хаджи Димитър в полуръст. Войводата е изобразен в четническа униформа и препасани оръжия. Надписът с името на героя е поставен върху долната част на постамента, тъй като по спомени на кварталците, оригиналните букви са откраднати преди години и днес централната част от постамента е покрита с ламарина.
Някога малката градинка около монумента е била оградена с метални прегради, които вече не съществуват. Въпреки това и въпреки липсата на информация за авторството на статуята, днес паметникът стои гордо на едно от централните места в жилищния комплекс.
Жилищен комплекс „Хаджи Димитър“ е един от най-посещаваните квартали извън столичния център. Причината е огромното разнообразие от графити, изобразени върху калканите на панелните блокове. Всичко започва през лятото 2013 г., когато се провежда фестивала Souls in Walls (Души в стени), организиран от Ясен Гешев, в който взимат участие някои от най-талантливите графити артисти у нас и чужбина (ETAM CRU (Полша), BOZKO и NASIMO (България). Тогава три от стените са нарисувани с живописни образи. Избран е този квартал, тъй като по това време в него живеят Ясен и BOZKO. През следващите години екипът на URBAN CREATURES изрисува десетки блокове, които днес привличат интереса на туристите.
Има един блок обаче, който спира дъха – № 57Б. Там, от 2013 г., Дядо Добри гледа квартала с мекота в погледа. NASIMO не рисува просто портрет. Той изписва по стената 26 качества, които правят един човек добър – „честност“, „смирение“, „великодушие“. Любопитно е, че когато творбата започва да краси квартала, дядо Добри е все още жив. „Светецът от с. Байлово“, както мнозина го наричат, умира в началото на 2018 г.
Ж.к. Хаджи Димитър е пълен със скрити съкровища! Вила рустика (селска вила) е късноантична римска вила, открита през 1966-67 г. при изграждането на жилищния комплекс. Смята се, че имението, което включва шест постройки на територия от 5 декара, свързани с каменни пътеки, е построено през III век. Не след дълго е разрушено и разграбено при готското нашествие от последната четвърт на столетието. Към наши дни, единствено семейният мавзолей е експониран и е достъпен за посетители. Останалите жилищни и стопански постройки са разположени под околните блокове.
През 2010 г. екип на район „Подуяне“ и ОП „Стара София“, Институтът по изследване на изкуствата към БАН и сдружение „Трансформатори“ започват работа по възстановяване и социализиране на обекта. Работата им е прекъсната през 2011 г. и оттогава насам обектът не се поддържа.
Гео Милев
Когато влезеш в парк „Гео Милев“ днес, може и да не разбереш веднага, че това е място, чакало десетилетия, за да се превърне в истински градски оазис. След войната тук има терен, пространство, зеленина… но липсва идея. Истинското пробуждане идва чак през 1968 г., когато София се готви да посрещне младежки фестивал. Тогава паркът получава алеи, чешми, спортни площадки.
Днес хората прекарват безгрижни и щастливи мигове със семейството и приятелите си с пикници, срещи, спортни активности. Много преди появата на парка, обаче, тази част от града привлича софиянците заради храма „Св. Троица“, разположен на най-високо място на Слатинския редут. Говори се, че още през IV век тук е имало манастир, свързан със Сердикийския събор. Улица „Манастирска“ неслучайно носи това име.
Строежът на църквата започва през 30-те години, а официалното освещаване се извършва в края на ноември 1943 г. лично от екзарх Стефан. Много от жителите на квартала даряват средства и терени за завършването на църквата, а първият свещеник – отец Кръстьо, се обръща към княгиня Евдокия с молба за принос в размер на 1 800 000 лв. за покриването на храма. Царското семейство откликва на искането.
Историята на храма разкрива и други примери за човешка отдаденост. Учителката баба Спаса Гелева сънува, че на това място има древна църква. Сънят става реалност – и тя посвещава живота си на изграждането ѝ. След смъртта си през 1919 г. е погребана в двора. До нея лежи и Слатинската гледачка – баба Линка. Двете остават завинаги до църквата, която са създали с вяра, сънища и дарения.
През 1958 г. е проведен конкурс за изграждането на първата мултифункционална сграда в София, визия, която по онова време звучи като футуризъм. Най-добрият проект е дело на архитектите Александър Баров, Дончо Владишки, Иван Татаров и Иван Иванчев – архитектурен екип, чието име стои зад някои от знаковите сгради на столицата. Така се ражда зала „Универсиада“ – със спортно поле, готово да приеме всякакъв вид игра, постоянна трибуна с над 2 100 седящи места, както и подвижна трибуна за 1000 зрители. Изградена е тренировъчна зала, както и зони за журналисти, репортери и коментатори.
Отваря врати на 25 август 1961 г., точно когато София е домакин на Универсиада ‘61 – международни студентски игри, събиращи над 1000 спортисти от повече от 30 държави. За събитието са издадени специални марки от художниците Борис Ангелушев и Стефан Кънчев.
През годините залата се превръща в сцена на какво ли не – волейболни състезания, баскетболни триумфи, конгреси, митинги и концерти. Ако стените ѝ можеха да говорят, вероятно щяха да разкажат за спортни звезди, политически речи, и разни квартални герои, които са минали оттук, за да зърнат София в светлините на прожекторите.
През годините „Рибарчето“ среща възходи и падения. Мълви се, че преди години след почерпка жители на квартала решават да отрежат въдицата на момчето и днес в дясната си ръка то държи само дебелата част от риболовния инструмент. Все пак, преди около 30 години статуята е заобиколена от три дюзи, които пръскат вода на почти метър височина, придружени с декоративно осветление в късните часове. В близост до него през 2003 г. е изградена декоративна чешма, дело на арх. Весела Тончева Веселинова.
„Рибарчето“ е нещо като пазител на кварталната общност. Не е в каталог на забележителности, но ако го няма, половин София ще забележи.
Надежда
В началото на 60-те години на миналия век започва изграждането на „Северен парк“ между ж.к. „Надежда“, ж.к. „Свобода“ и складовата зона на кв. „Илиянци“. Работата продължава около 20 години. Вероятно в началото на 80-те в парка е поставен и голям и монументален слънчев часовник от хоризонтален тип. Той разполага с гномон с надпис NORD (север) и циферблат, върху който са изписани часовете от 6 до 18.
През годините това уникално за София съоръжение е многократно вандализирано и грижата за него не е достатъчна. Въпреки това, слънчевият часовник в „Северен парк“ е едно от любимите места за всички жители на квартал „Надежда“, които са го срещали поне веднъж.
През 1972 г. в квартал „Надежда“ се случва нещо голямо – „Локомотив“ (София) се сдобива със свой терен, в близост до изграждащия се „Северен парк“. В началото спортното съоръжение разполага с една трибуна с 6000 места, съблекални, душове, и огромна доза надежда. На 22 април „железничарите“ откриват новия дом с мач срещу „Марек“, точно в 16:00 ч.
С времето стадионът се развива. Към него се прикачва спортен комплекс с тренировъчни и състезателни зали, а трибуните се увеличават. Днес мястото събира близо 25 000 души. Най-внушителна е източната трибуна с козирка построена между 1981 и 1985 г., покриваща около 80% от седящите места. Реконструкции идват и през 1989 г., а през 2000 г. се добавят още 4000 седалки – защото всяка страстна тълпа заслужава място.
Но „Локомотив“ не е само футбол. В последните десетилетия той е сцена на музикални вечери, в които теренът се превръща в арена на легенди – Black Sabbath, Depeche Mode, Iron Maiden, Elton John, QUEEN. Все имена, които резонират от стените на стадиона и до днес.
Малко истории в София носят толкова много пластове време, колкото тази на 61-во Основно училище „Св. Св. Кирил и Методий“ във „Връбница“. В края на 40-те години, след Девети септември, новата власт решава да промени облика на столичния център. Едно от първите решения е да бъде премахната тежката метална ограда около Царския дворец. Демонтирана е през 1946 г. И тук идва обратът – част от тази представителна ограда с портите си (през които са минавали монарси и техните гости) се оказва на съвсем различно място: около ново училище в покрайнините на града.
Училището се открива за учебната 1949/50 г., благодарение на местния общественик Цветан Найденов и директора Димитър Христов Димитров. Проектирано по модела на земеделско училище от Садово и сграда по сграда, стая по стая, училището се строи с доброволен труд и ентусиазъм. То е на два етажа с по 12 класни стаи, две работилници в приземния етаж, физкултурен салон, библиотека, две занимални и кабинет по музика. И още тогава получава своята ограда със софийска история. С времето училището се разширява – през 1965 г. с още един етаж и нови 8 класни стаи.
През 2022 г. южната фасада на сградата се превръща в сцена за изкуство със смисъл. Сдружение 140 (One for all) Ideas изрисува стенопис с образи на животни и растения от Червената книга на България – представя къдроглав пеликан със статут критично застрашен вид, бухал, вълк и кафява мечка със статут на застрашен вид, европейски лалугер, който е уязвим вид, както и пясъчна лилия и еделвайс, които са застрашени растителни видове.
Дружба
Някъде между блок 67 и тичащи деца с топка се разлива най-голямото езеро в София – това в „Дружба 1“. То е най-голямото езеро на територията на градаПоявява се съвсем случайно – през 70-те, когато от дълбаене за строителни материали изскачат подпочвени води. “Панелките” растат, но с тях и водата. Малко по-късно теренът е облагороден и езерото се превръща в любимо място за жителите на „Дружба“ и околните квартали.
С годините мястото става сцена на сутрешни разходки, лятна скука, рибари, които се надяват на късмет, и деца, които броят патици. През 2022 г. идва и нова идея – артистът Мина Минов предлага проект с име „Блок в езерото“: умален метален модел на блоковете 67 и 68, превърнат в арт-къщичка за птици. Въпреки, че проектът е одобрен от творческата комисия към Столична община, той среща неодобрение у местните жители, за които арт инсталацията е неуместна. Поради тази причина художествената намеса не се осъществява.
На две крачки от езерото, сред блоковата хармония на „Дружба“, се намира едно от най-тихите, но значими културни сърца на София – ОКИ „Искър“. Сградата е построена през 1953 г. за нуждите на Профсъюзен дом на културата. Културният институт е най-старият в София и е пазител на традицията в един от най-динамичните квартали на града.
Вътре звучи музика. Културният дом е домакин на „Софийски духов оркестър“, създаден още през 1951 г., фолклорен ансамбъл „Искри“, чието началото бе поставено през 2017 г., вокална група „Трендафил“, основана от прочутите сестри Аджови, както и на повече от 15 000 книги в голямата си библиотека.
Пространството е оживено от школи, клубове и студия – от балет и театър, до арт работилници и литературни четения.
Днес Домът на културата „Искър“ е онзи жив организъм, който ни напомня, че изкуството не е само в центъра. Понякога е там, където някой го е създал с грижа – и то продължава да расте, заедно с квартала.
Някои наричат блоковете №67 и 68 в ж.к. „Дружба“ 1 българските „кули близнаци“. Макар това прозвище да не е коректно, то допринася за популяризирането на един от най-необичайните обекти в София. Двата жилищни блока, привидно обединени под формата на буквата „Н“, са строени в края на 70-те години и са дело на „СОФПРОЕКТ“. Всъщност, между конзолите на двете сгради има фуга, която дава възможност за независимо движение на отделните блокове при земетресение. Освен това, противно на очакванията, между блоковете няма топла връзка.
Въпреки близостта си до езерото „Дружба“, много малко от апартаментите в сградите имат изглед към него. През 2020 г. дизайнерът Александър Предов от инициативата Eastern Blox си партнира с италианския скулптор Алесандро Понган в създаването на колажа „Устояващият човек“, изцяло вдъхновен от бл. №67 и бл. №68. Той представлява художествено пресъздаване на човек, застанал на колене, но с вдигната глaва. Неговата идея е да демонстрира трудностите, през които преминава целият свят в условията на домашна изолация по време на пандемията от COVID 19.
Лозенец
В Лозенец, сред мириса на борова смола и градски истории, се намира малката и поетична спирка „Вишнева“. През 30-те години на миналия век група местни се обръщат към общината с молба – трамвай №1 да не спира само до Орлов мост, а да стига чак до Семинарията. Причината е проста: зимата прави квартала труднодостъпен, а София не прощава на откъснатите.
Заради стръмния склон на ул. „Йордан Миланов“, трасето поема през боровата гора. Хората негодуват – дървета ще падат, тишината ще си тръгне. Но нуждата побеждава. Появяват се две спирки: „Вишнева“ и „Борова гора“. Втората вече я няма – само по-възрастните я помнят. „Вишнева“ обаче остава и до днес – с характерната си постройка и магично усещане, че чакаш не просто трамвай, а пътешествие в историята на столицата.
През лятото на 2024 г. спирката оживява с представянето на книгата с илюстрации „Моята София и други образи“ на художничката Вяра Бояджиева. Атмосферата тогава подхранва романтична идея – спирка „Вишнева“ да се превърне в малко културно средище. За момента остана само идея.
На най-високата точка в Лозенец – цели 610 метра над морското равнище – се издига Водната кула. Една от двете в София, буквално вградена между жилищните блокове. Построена е между септември 1928 г. и ноември 1929 г. Проектирана е като част от Рилския водопровод с цел повдигане на нивото на водата в „Горни Лозенец“ и създаване на нужното налягане, което да разпределя водата в квартала наоколо.
С височина от 27 метра, с четири етажа над земята и един под, кулата събира 100 кубика вода, но дълго време е служила и за наблюдателница – панорамата си го позволява.
През 2006 г. се събужда за нов живот. Започва Water Tower Art Fest – независим арт фестивал, който превръща индустриалното тяло в галерия, сцена и място за срещи. В продължение на осем години сдружение ИМЕ се грижи не само за събитията, но и за самата кула и околното пространство.
От 2017 г. насам тук живее галерия +359 – място за съвременно изкуство с международен дух и локален контекст.
Изкачиш ли се над Журналистическия квартал в Лозенец, скрита от погледите на минувачите, се спотайва изящната сграда на Софийската духовна семинария. Тя стои там от повече от век – като храм на знанието и тишината, скрита от суетата на града. Началото ѝ е поставено през 1902 г., когато сам княз Фердинанд полага основния ѝ камък върху дарен терен от 50 декара. София я чака – учителите и учениците пристигат година по-късно. А още през 1904 г. храмът „Св. Иван Рилски“ е осветен. Само година след това общината дарява още 30 декара земя, върху която е изграден живописен парк.
След края на Първата световна война, по време на управлението на БЗНС, в сградата за кратко се провеждат занятията на новосъздадения Агрономически факултет. Това е прекъснато след падането на земеделците от власт. Семинарските имоти са пострадали по време на англо-американските бомбардировки, когато имуществото на духовната организация е евакуирано в провинцията.
През 1950 г. духовниците са изселени в гара Черепиш, след като Софийската и Пловдивската семинарии са обединени. Сградите в столицата са предоставени за Дворец на пионерите. Храмът се запазва, но е отделен с желязна ограда. И такадо 1990 г., когато семинаристите се завръщат обратно на хълма в местността „Курубаглар“ (Лозенец).
Иван Вазов
През 1921 г. на 71-годишна възраст умира Иван Вазов. На неговото погребение се стичат хиляди софиянци и хора, дошли специално, за да почетат паметта на големия поет и писател. През същата година се поставя началото на един квартал, който днес е сред най-желаните места за живеене в София – кв. „Иван Вазов“. Теренът, върху който днес се намира Южен парк, изобилства от висококачествена строителна глина за производството на тухли и керемиди. Още след Освобождението, в близост до тухларните фабрики възникват десетки работнически жилища.
Местността се урегулира и облагородява след края на Първата световна война, когато, подобно на други съседни квартали, общината предоставя изгодни терени на безимотни граждани, основно военни, служещи в българската армия.
На 28 октомври 1926 г. 13 будни съкварталци учредяват читалище, което приема за свой патрон видния възрожденец д-р Петър Берон. Само няколко месеца по-късно отваря врати и читалищната библиотека с каталог от дарени книги. Десетилетия наред в читалището работи и едноименния киносалон.
В следващите години е пуснат и трамвай № 6 – най-дългата трамвайна линия за времето си, която свързва кварталите „Иван Вазов“ и „Надежда“ през Централна гара. В близост до последната му спирка се намира бюст-паметникът на Иван Вазов, създаден, вероятно, от скулптора Андрей Николов. Поставен е на това място през 50-те години на миналия век. Около монумента е изградена китна градинка, която се поддържа съвестно.
През 60-те години на миналия век София се сдобива с множество нови спортни съоръжения – нови стадиони, зали, залива се и с басейни. Един от тях е басейн „Спартак“ – построен през 1968 г. специално за Световния фестивал на младежта и студентите, когато градът се изпълва с ентусиазъм, културни събития и международни състезания. Басейнът бързо става притегателна точка за плувци, водна топка, и всякакви спортни надпревари – от републикански до международни.
В средата на 70-те години закритите плувни басейни са недостатъчни за нужните на милионния град. През 1975 г. се започва разширение. Под шапката на „Левски Спартак“ се изгражда открит плувен комплекс – басейн с мащаб, какъвто столицата дотогава не е виждала.
През 1979 г. басейнът започва да се отваря и за обикновени хора – неделно, с инструктор и спасител, за да могат софиянци не само да гледат спорта, а и да се „гмурнат” в него. През 1985 г., преди Европейското по плуване, целият комплекс е основно ремонтиран основно с използването на модерни за времето си технологии.
Днес басейн „Спартак“ не е само един басейн – а цял спортен свят: два закрити, един открит басейн, детски басейн, кула за скокове, зали, магазини, място за срещи и спомени. А пред входа стои възпоменателен знак за един от най-легендарните български плувци – Петър Стойчев. Човекът, който преплува Ла Манша за под 7 часа и спечели Световната купа по плувен маратон цели 11 пъти. Той започва точно тук – в квартал „Иван Вазов“, в басейн „Спартак“.
Южен парк е повече от зелено място – това е неделна класика, лятна сцена, разходка с куче или просто „отиваме до парка“, сценарий за хиляди софиянци вече почти 50 години. Вдясно от фонтана на входа на парка пред посетителите се открива „Кръгът“. Голямата градина с елипсовидна форма, осеята от пейки и емблематични кътчета е и любима и на живущите на ж.к. „Иван Вазов”.
Сред тях е уникалният за София „Queen’s часовник на приятелството“ – малко познато, но много симпатично градско изкуство. Изграден през зимата на 2013 г. от Фондация за градско изкуство и финансиран от компания за натурални сокове, той представлява своеобразен циферблат от пейки. Всяка пейка носи името на хора, участвали в конкурс и решили да отпразнуват най-простото, но голямо нещо – приятелството.
В своя южен край градинката е осеяна с каменни фигури на животни, които са неизменна част от градската среда на София още от втората четвърт на миналия век. Тези, които днес можем да открием в Южен парк, са разположени там през 80-те години и до днес поколения софиянци са се качвали по тях. Каменните мебели могат да се видят и на още няколко места в Голямата кръгла градинка.
Овча купел
През 1858 г. земетресение разтърсва София. Разрушени са десетки домове, храмове и други обществени сгради, а в полето на югозапад, изненадващо, избликва горещ извор. Местните го кръщават просто: „Гьоло“ или „Жежката вода“. Малко по малко мястото се превръща в неофициален уелнес център.
Десетилетия по-късно, след края на Първата световна война се взема решение за построяването на минерална баня. Усложнената политическа ситуация забавя проекта, но през 1925 г. архитект Георги Овчаров е ангажиран с проектирането на модерна сграда, която да даде необходимите условия за съвременно водно лечение. Сградата е завършена през 1928 г., а пет години по-късно става част от обширен лечебен комплекс.
По време на управлението на кмета инж. Иван Иванов, плановете стават още по-амбициозни: нова, по-голяма баня, павирани улици, трамвай до „Булина ливада“, повече зелени площи, автобуси… Но идва 9 септември 1944 г. и тези идеи остават на хартия.
И все пак – наследството остава. През януари 2025 г. Столичният общински съвет решава да кръсти близката улица 672 на „арх. Георги Овчаров“ – закъснял, но заслужен жест към човека, дал на София едно от най-спокойните ѝ кътчета.
Ако си отраснал в София, особено в южните ѝ квартали, името „Киров“ вероятно не ти е непознато. И не става дума за улица или автобусна спирка, а за едно от най-емблематичните технически училища в столицата – днешната Професионална гимназия по електротехника и автоматика.
Историята започва през 1951 г., когато е основан Образцовият техникум по електротехника. В края на същата година училището приема името на съветския политик Сергей Миронович Киров, по повод годишнина от смъртта на съветския политик.
Сградата, в която се намира учебното заведение, е предоставена на техникума през 1963 г. Тя се разполага върху площ от 9 декара и разполага с повече от 75 помещения, работилници и физкултурен салон. Столичното училище се гордее с това, че е първото в страната, което въвежда петдневна учебна седмица, освен това изгражда почивна морска база в Ахтопол, открива магазин и сервиз за продажба и ремонт на електротехнически изделия, произвеждани в часовете по учебна практика и т.н.
През 2003 г. името се сменя и „Киров“ официално става Професионална гимназия по електротехника и автоматика – малко по-дълго, но духът на школата остава същият.
Зад старата баня на Овча купел, сгушена между дървета и спомени от едно по-бавно време, се крие един от малкото лечебни плажове с минерална вода в София. Мястото е част от Националната болница по физиотерапия и рехабилитация. Към нея откриваме един от малкото лечебните плажове с топла минерална вода в София, който работи през слънчевите месеци на годината. Плажът заема площ от около 3 декара и разполага с три басейна (голям, малък и евин).
Големият открит басейн е заобиколен от растителност, което му придава чувство на откъснатост от шумния град. Източно от него минава Владайската река, а на запад плажът граничи с хубав парк. Входът на басейна е украсен от скулптурна творба, изобразяваща излегната се летовничка. Басейнът се зарежда с хипотермална минерална вода с температура от 29-31 градуса по Целзий, която лекува проблеми на опорно-двигателния апарат, периферната нервна система, съдовата система, кожни заболявания, венозна недостатъчност и др.
Хората от квартала и редовните посетители от години се надяват на закрит басейн, който да посещават и през зимата. Засега обаче лечебното лято тук си остава сезонно – всичко се случва между май и септември, и това му е част от чара.
Красно село
Ако днес се разходиш около пазара на Красно село, вероятно ще срещнеш всичко – от баби с шарени торби до хора в костюми, които чакат за боза и баничка в различни часове на денонощието. А зад тази градска сцена стоят десетилетия трансформации, планиране, политически промени и… един легендарен дюнер.
Кварталът се оформя още в началото на XX век, а името му е дадено лично от Патриарха на българската литература Иван Вазов. В средата на миналия век се появява и първият кооперативен пазар. Вестниците от онова време го описват живописно – с продавачи на „дребен рогат добитък: охлюви за чорба и едени (ядене)“.
Но София расте, а заедно с нея и нуждата от по-сериозно тържище. През 1970 г. е взето решение пазарът да се премести на ново място между улиците „Кюстендил“, „Гоце Делчев“, „Княгиня Клементина“ и „Дебър“. Работата започва през 1973 г. и отнема четири години. През 1977 г. новият пазар е факт, с 22 павилиона, покрит с асфалт, с канализация и зимни полиетиленови прегради. Мястото се превръща в център на кварталния живот, с новогодишни базари и оживление почти по всяко време.
След промените през 90-те, започва втората голяма трансформация – тази, в която частните обекти стават новата реалност. Един от тях ще се окаже истинска градска институция. През 1996 г. младо семейство отваря „Фантазия“ – баничарница и дюнерджийница, които ще нахранят няколко поколения софиянци, включително и в 3 сутринта. Тестото е винаги прясно, дюнерът – винаги завит с мерак, а на опашката няма значение кой си: „Пред Фантазия всички са равни“, както обичат да казват редовните клиенти. Заведението дори влиза в хип-хопа – рапърът Жлъч го споменава в парчето „КБКС“, превръщайки го в част от градския фолклор.
През 1989 г. южна София се сдобива с нова културна гордост – Дом на културата „Красно село“. Впечатляващото здание, построено насред живописния парк „Хиподрума“, притежава площ от 1000 кв. м. върху два етажа и разполага с десетки помещения. Културният дом е със статут на общински културен институт и домакинства разнообразни събития за малки и големи.
Неговите зали разполагат с добра акустика и са богати на естествена светлина, което ги прави подходящи за художествени и фотографски изложби, беседи, концерти, театрални представления и други прояви на сценичното изкуство. Част от обширните помещения са украсени с изящни дърворезби, сами по себе си проявления на майсторски талант. Много от жителите на района познават културния институт и като „Ритуалният дом“, тъй като зала №2 изпълнява и тази функция. Пространството около сградата също привлича погледа с приятната растителност и скулптурни творби, които се срещат из целия парк.
Още през 1905 г. бул. „Княгиня Мария Луиза“ става първият павиран булевард в града, покрит с внимателно наредени гранитни павета. Предимствата на качествената пътна настилка са оценени от жителите на града и постепенно основните пътища в столицата се сдобиват с такава.
През 20-те години на миналия век, в село Владая се отваря каменна кариера, в която започва да са произвеждат павета за нуждите на растящия град. Малки, средни, големи – ръчно дялани в началото, после с помощта на каменоцепачки. През 1934 г. кметът инж. Иван Иванов подписва договор за доставка на 5 милиона павета от кооперация „Каменоделец“. Нещата се случват с размах – в края на десетилетието София вече слага между 7 и 10 милиона павета годишно. Опитни павьори редят това градско изкуство върху колене, с ръце и чук.
Бул. „Цар Борис III“ е павиран още преди Втората световна война. Кубични, с размери около 10 на 12 см, днес паветата там са свидетели на десетилетия движение – от каруци и трамваи до тротинетки и хибриди. Част от настилката вече е подменена.
Какво предстои?
01. Номинация на най-значимите места и обекти за всеки квартал
С дигитална кампания във Facebook, екипът на #soSofia събира предложения от жителите на всеки квартал.
02. Избор
на журито
Компетентно жури избира по 3 отличителни символа от предложенията на всеки квартал.
03. Представяне на символите на квартала
Aвторски фотографии от Иван Шишиев от Етюд-и-те на София и събиране на разказите за историята на символите от Виктор Топалов от Бохемска София.
04. Гласуване за
любимите символи
Гласуване на жителите на София за 12 символа на квартала на soSofia.com.
05. Създаване на печатна карта, сувенири и туристически маршрут
За да научат повече хора за 12-те символи, избрани от гражданите на кварталите, те ще оживеят в лимитирана серия дизайнерски сувенири, печатна карта на Visit Sofia и интерактивен маршрут на soSofia.com.
06. Изложба за
Празника на София
Обявяване на 12-те символа победители и изложба на 12 творби на млади артисти от Национална художествена академия с художествена интерпретация на 12-те символи — победители в кампанията “#soSofia символа на квартала”.
Жури
д-р Венета Ханджийска
директор,
Регионален исторически музей София
Антон Пенев
директор,
ОП Туризъм
Ивелина Кючукова
директор,
ОКИ Красно село
Диди Спасова
Експерт връзки с обществеността,
Национална художествена академия
Иво Димитров
съосновател,
#soSofia
Включи се в дискусията за символите, които правят квартала ти #soSofia!
Проектът “#soSofia символът на квартала” се реализира с финансовата подкрепа на Програма Култура на Столична община, в партньорство с ОП Туризъм, Национална художествена академия и Общински културен институт Красно село.
