Когато влезеш в парк „Гео Милев“ днес, може и да не разбереш веднага, че това е място, чакало десетилетия, за да се превърне в истински градски оазис. След войната тук има терен, пространство, зеленина… но липсва идея. Истинското пробуждане идва чак през 1968 г., когато София се готви да посрещне младежки фестивал. Тогава паркът получава алеи, чешми, спортни площадки.

Днес хората прекарват безгрижни и щастливи мигове със семейството и приятелите си с пикници, срещи, спортни активности. Много преди появата на парка, обаче, тази част от града привлича софиянците заради храма „Св. Троица“, разположен на най-високо място на Слатинския редут. Говори се, че още през IV век тук е имало манастир, свързан със Сердикийския събор. Улица „Манастирска“ неслучайно носи това име.

Строежът на църквата започва през 30-те години, а официалното освещаване се извършва в края на ноември 1943 г. лично от екзарх Стефан. Много от жителите на квартала даряват средства и терени за завършването на църквата, а първият свещеник – отец Кръстьо, се обръща към княгиня Евдокия с молба за принос в размер на 1 800 000 лв. за покриването на храма. Царското семейство откликва на искането.

Историята на храма разкрива и други примери за човешка отдаденост. Учителката баба Спаса Гелева сънува, че на това място има древна църква. Сънят става реалност – и тя посвещава живота си на изграждането ѝ. След смъртта си през 1919 г. е погребана в двора. До нея лежи и Слатинската гледачка – баба Линка. Двете остават завинаги до църквата, която са създали с вяра, сънища и дарения.